един театър на движението ... или просто пантомима. Това са те, разсмивайки хората, превръщайки своето щастие в тяхно, търсещи разбиране ... но дали го намират ? мимове. бял грим, бели ръкавици.
Много хора мразят мимовете, ненавиждат ги, присъствието, театърът им ги дразни. А някои дори имат фобии от тях (и от клоуни), което само по себе си, погледнато отстрани е странно. И те са хора като нас, но живеят в един друг свят, светът на тишината, на движението, на прозрачното, на невидимото пространство. Карат ни да вярваме в неизвестното, в реално несъществуващото и накрая като че ли попадаш в друго измерение ... И най-интересното е, че ние вярваме или просто имаме нужда да повярваме. А може би то е там, но е невидимо за окото ... само клетият мим го вижда и отчаяно се опитва да ни покаже това, което при други обстоятелства би ни изболо очите .. дали ?
просто актьори, актьори, общуващи чрез жестове ? ;] може би ...
красиво е. ... и тъжно.
защото те се опитват да ни кажат нещо, но като че ли остават неразбрани ..
и после той се разплака.
а ние, дали чуваме гласът на плачещия мим ?
Абсурдно е да приемаш ежедневието си като нормално.
Нормално е да определяш като абсурд бягството от нормалното.
Независимо дали си в Европа, Америка или Азия.
Там, в края на нормалното, героите на Бекет общуват без думи, търсейки спасение в абсурда.
По ръба на острието, няма място за много думи, а и уважението към малкото останали „живи” слова, държи устата им затворена...
„Странни са тези изречения, които умират неизвестно защо”.
Странни са тези човеци, които се изучават, убивайки части от себе си.
„Какво странно има тук?”
Те просто опитват ...опитват, опитват и се забавляват.
„Когато човек се замисли, всичко е странно”.
Странно е, че Бекет има нещо общо с японската естетика – стремеж към съвършените форми, сдържаната агресия и мълчанието, сведено до стон.
Странно е, че за да познаеш себе си, трябва да бръкнеш дълбоко, или поне в другия до теб.
Странно е, че това причинява болка и любов.
А понякога и малко смърт.
Това вече е разнообразие... в абсурдната сивота.
Особено ако се случва на другите.
„Странно е, че изобщо се замисляме” и болезнено полезно...
