Отдавна не бях ходила там. Усетих, че съм се затъжила ... затова днес реших да разнообразя плоското си ежедневие като направя една разходка под слънчевите лъчи. Пловдив. Такъв беше той сега – потънал в тълпа от хора, излезли да се порадват на последните февруарски дни, отразяващ и болката и щастието, смеха и сълзите, радостта, мечтите ... ех, мечтите ... като че ли бях забравила какво е да мечтаеш. Но не и днес ... странно как само един поглед може да преобърне целия ти свят и да те превърне отново във фабрика за мечти.

Мечтите ... като се замисли човек, те са само една илюзия, която обаче продължава да ни крепи и в най-трудните моменти. И самите те са свързани с победата. Да, именно с победата ... тя е тази, към която се стремим, винаги. Едни я възприемат по един начин, други – по друг. А аз я възприемам просто като моята победа, до която все още не съм достигнала, а достигна ли я, усещам, че ще бъде най-сладката до сега. И знаеш ли ... именно ти си моята победа.

Днес отново те видях, бях близо до теб и в същото време – толкова далеч ... беше пред мен, а като че ли светлинни години ни деляха ... Как бих искала да те видя още веднъж, да усетя погледа ти върху мен, да ме пронижеш с тези прекрасни сини очи, да ги срещна отново ... да видя усмивката ти, да усетя присъствието ти ... Стоях там, беше красиво, тихо, чуваха се тук – таме думи, разнасящи се в пространството ... но те бяха само далечен шум. Не те привличаха вниманието ми, а нещо много по-интересно, по-красиво, но в същия момент беше и по-недостижимо ... Ти беше там и ме гледаше, а аз бях свела глава, с поглед надолу, с лека усмивка на уста и просто продължих ежедневието си ... като че ли можех да направя нещо друго ? Не можех ... е, освен едно нещо – да запазя спомена за теб дълбоко в съзнанието си и още по-дълбоко – в сърцето си. Именно и това направих.